Разкази за надеждата

Стела Иванчева

PICT2364b.JPG

 Имаме две деца – Миро на 6 години и Иво на 5 месеца. Когато навремето се събрахме със съпруга ми, не предполагахме, че ни предстои много да чакаме и да изживеем тежки моменти, за да се появят те. Ето я нашата история:
Когато през 2003г. срещнахме д-р Стаменов и станахме негови пациенти, със съпруга ми бяхме правили безуспешни опити да заченем дете в продължение вече на седем години. Още в самото начало беше станало ясно, че при мен има проблем, тъй като, след като спрях противозачатъчните, цикълът ми беше много нередовен. Проблемът ми всъщност датираше от по-рано – на 16 годишна възраст, пак по повод на нередовен цикъл, беше установено, че имам поликистозни яйчници. Тогава преминах хормонална терапия под формата на курсове с противозачатъчни и се предполагаше, че проблемът ми е решен. Както се оказа, обаче - не беше.
През тези седем години, през определени периоди от време, се бях консултирала с трима или четирима различни лекари. Всеки път се установяваше, че нямам овулация. По съвет на първия от тези лекари се подложих на операция за резекция на яйчниците, докато следващите ми предписваха хормонална терапия за стимулация на овулацията. Контролните прегледи след това показваха, че овулацията е възстановена, продължавахме опитите си да заченем дете – и така няколко пъти.
През 2002 г., по съвет на поредния лекар, съпругът ми също се изследва и се оказа, че проблем има и при него – ниско количество на жизнеспособните сперматозоиди. Изглеждаше, че би бил наистина лош късмет и при двама ни да има причини да не можем да направим дете, но ето че точно така се оказа. Като причина за лошото качество на спермата му бяха посочени разширени вени в областта на тестисите и в началото на 2003г. той също се подложи на операция.
През лятото на 2003г. станахме пациенти на д-р Стаменов. Още при първата ни консултация с него той предположи, че освен нередовна овулация при мен и недобро качество на спермата при съпруга ми, има и друг проблем, за да не забременея толкова време. Подложих се на тест за проходимостта на фалопиевите тръби и той наистина показа, че една от тръбите е непроходима. Това беше меко казано неприятна изненада, най-вече защото в епикризата от операцията за резекция на яйчниците, на която се бях подложила по-рано, беше отбелязано, че фалопиевите ми тръби са проходими. Явно запушването беше станало след това, може би заради сраствания в резултат на самата операция. Освен това, д-р Стаменов ми обясни, че сраствания може да са засегнали и другата тръба и тя също да е непроходима, но това да не се вижда при теста.
С презумпция, че имам една проходима тръба, в рамките на около половин година направихме три неуспешни опита да забременея с инсеминация. След това се подложих на лапароскопска операция, при която се установи, че наистина и двете ми тръби са били запушени, но за щастие също така даде възможност да бъдат отпушени. Имаше, обаче, едно усложнение – лапароскопията показа, че имам ендометриоза, състояние, което също би могло да е причина да не мога да забременея. Така че, след лапароскопията, преминах тримесечно лечение за ендометриоза чрез изкуствена менопауза – спиране на менструалния цикъл с хормонално лекарство. След това възобновихме опитите да забременея с инсеминация.
Стана на третия път. Да си призная, след втория неуспешен опит бях много обезсърчена. Уж всички условия бяха налице – овулация, проходими тръби, дори показателите на спермата на съпруга ми бяха в рамките на нормата – и пак не забременявах. Така че, планът беше, ако и при третия опит не стане, да пробваме вече с ин витро. Но не се наложи, забременях при третата инсеминация. Всички тези усилия, цялото това време – най-накрая така желаното от нас стана. Имах нормална бременност, която протече без някакви сериозни притеснения и през декември 2005 г. се роди синът ни Миро.
Винаги бяхме искали да имаме повече от едно дете, но поради различни причини, не започнахме опити да направим братче или сестриче още почти три години. Започнахме с оптимизъм, защото след лечението преди да забременея с Миро, се очакваше дори да имаме шанс да направим дете по естествен път. Когато това не стана след известно време, съпругът ми отново си направи спермограма. За съжаление, тя показа, че качеството на спермата му отново се е влошило и вероятността да заченем дете естествено е много малка. При това положение прибегнахме пак към инсеминация. Направихме два опита и имахме лошия късмет вторият от тях да доведе до извънматочна бременност. Наложи се да ме оперират, при което беше отстранена едната ми тръба.
След премеждието с извънматочната бременност бях доста разстроена, но същевременно чувството за неотложност, че трябва да продължим с опитите, беше по-силно от всякога. Д-р Стаменов тогава ни препоръча да минем към ин витро. Аз имах някои колебания (инсеминацията все още също беше опция при една останала тръба), защото имах впечатлението, че ин витро процедурата е натоварваща, а шансовете за успех не са толкова големи; като цяло, в представите ми ин витро беше нещо като последно средство, към което се прибягва при изчерпани други възможности. Докторът, обаче, смяташе, че с ин витро шансовете ни ще са по-добри и ще избегнем риска от нова извънматочна бременност, така че приехме неговия съвет. При първия ни опит яйчниците ми не реагираха добре на хормоналната стимулация и не произведоха годни за оплождане яйцеклетки. Вторият опит беше при естествен цикъл и се получи ембрион, но не забременях с него. Успешен беше (отново) третият опит, при който в края на 2010 г. забременях и през август 2011 г. се роди синът ни Иво.
Сега, когато се връщам към напрежението и изнервеното очакване и, много пъти, огорчението и сълзите, които преживяхме, си мисля, че не са били нищо в замяна на щастието, което получихме. Имахме голям късмет в нашето време вече да съществуват постиженията на медицината, които дадоха възможност на хора с проблеми като нашите да имат деца. На първо място, обаче, сме неизмерно благодарни на хора като д-р Стаменов и неговия екип, които доведоха тези постижения до нас и които не ни позволиха да загубим надежда.